Пътешествието на един системен администратор

от Петър | 17 юни, 2016 | Други | 3 коментари

Историята, която ще прочетете по-долу е изживяна от един мой колега, който освен, че работи като системен администратор има чувство за хумор и умее да се надсмива над себе си. 🙂 Без преувеличение абсолютно всички събития са се случили реално.
Самата история е написана от него и се публикува с негово изрично съгласие с надеждата, че хората, които се докоснат до нея ще се посмеят.

I. Ден 1 — Прелюдия
Въпросният мой колега е от Варна и живее и работи в София. Денят, преди да се случат основните събития, нашият човек се е намирал във Варна, за да задвижи някои дейности покрай вила, която се намира в близост до Варна. Следствие на няколко специфични действия му се налага да остане до по-късно същия ден, след което да се придвижи до село близо до Велико Търново, за да може на следващия ден сутринта да пристигне директно в офиса в София.

Понеделник, първият работен ден на „куцото“

Планът е в 08:30 да посрещнем 3 камиона със строителни материали на вилата, да разтоварим за час-два и да поемем по маршрута Варна-София с идеята към 14 часа да съм в офиса. Камионите закъсняват — 3 часа. По стара българска традиция уговаряното цяла седмица с „продавач-консултантите“ не е предадено на служителите в склада. Както и да е, в последствие пристигат 2 камиона (отказали се от третия в последния момент и го разтоварвали!?!), свършваме работата максимално бързо, часът е 13:30. Преценявам, че няма как да отида в офиса навреме, за да започна задачите, които имам и решавам да изкарам работния ден от Варна (за щастие работя в една от тези фирми, които са свежи и модерни).
20:00. Работният ден приключва, паля колата и газ към София. Решаваме да разделим пътя и да пренощуваме в село Ветренци, където така или иначе трябва да оставя моя добър приятел и спътник — Люско.
„Куцото““ strikes again… унесени в приятна раздумка не обръщам внимание на знака за камера, резултатът е безплатна снимка с +60 км/ч. превишена скорост. Следва половин часово преминаване през познатите фази отричане-псуване-депресия-приемане и лека-полека наближаваме целта.
Отново имаме план, да гледаме последната серия на Game of Thrones сред блажената тишина на балканското селце. Да ама „куцото“ има друг план — преминалата буря е спряла интернета в цялото село. Мега куцо, но факт. Следва вечеря и спане.

II. Ден 2 — Епогея на „куцото“ (Същинската сага)
Тя започва сутринта на 14.06.2016 г. събуждайки се във въпросното село в къщата на негов приятел, който го е приютил. Ето и разказа на моя познат от първо лице:

07:30. Събуждам се от ужасни болки в чревния тракт и почти съм сигурен какво се случва. Принуден съм да стана в час, в който съм успявал да стана около 3 пъти в живота си. Тичешком към WC-то — работата е ясна, но все още не съм осъзнал истинската сила на проблема, с който ми предстои да се сблъскам. Пия един чай, за ядене не може да става и въпрос. Качвам се на колата и потеглям смело към София, за да мога към 10-11 ч. да съм на работа. Забравих да спомена, че обхватът е много слаб в това село и специално къщата, в която се намирах и съответно тъкмо подминавайки табелата за населеното място, служебният ми телефон иззвънява 3 пъти с пропуснати повиквания от Канада. Звъня моментално. Оказва се, че хардуерния инженер, който съм уговорил да подмени една част на един сървър е подранил с около час (объркал леко времевите зони) и леко сърдито ми обяснява, че трябва да загася сървъра както сме се разбрали. Казвам си добре, няма проблем… и тук „куцото“ решава да се намеси отново.
С нарастваща болка в коремната област се връщам към Люско, за да се закача за интернета му, който междувременно са оправили (колко свежо!). Тичешком се втурвам в стаята и напъхвам кабела в лаптопа. Оп, изненада, интернетът не тръгва. Леко се паникьосвам (инженерът чака пред сървъра изнервен) и започвам да обикалям къщата търсейки обхват. Успявам да доловя в една чертичка достатъчна за телефонен разговор, но не и 3G, и звъня на колегата Цецо да ми помогне в създалата се ситуация. Той не вдига. Казвам си, че сигурно е прекалено рано и бягайки с отворен лаптоп в ръка се качвам в колата и тръгвам към най-високата точка на селото, която е всъщност „мегданя“. След 2 минути съм там, лаптопът е с 10% батерия, а телефонът с 12%. Както и да е, успявам да пусна hotspot, да се логна, да се чуя с инженера и да оправим работата…
Щастлив и успокоен запалвам колата и газ към София…
Настъпил здраво педала на газта усещам, че нещо здраво ме настъпва в долната част на тялото. Трябват ми точно 2 секунди, за да разбера, че трябва да спра моментално. Леко разширение на пътя, спирам колата и бягам към храстите… останалото е ясно. Крайно облекчен се качвам отново и продължавам пътя си.
Някъде преди магистралата за София ми звъни личния телефон, който беше с паднала батерия и заредих в лаптопа използвайки последните 5% живот от него. Обажда се Цецо! Пита какво става, аз му казвам, че съм се оправил и ще се видим на работа, но остава странното усещане, че това май не е гласът на Цецо, който ми трябваше… В последствие осъзнавам, че аз съм звънял на съвсем друг Цецо, който е бил записан в телефона ми като Ceco Work (бивш колега). 😀
След малко следва ново обаждане от моя близък приятел Владко и ме пита дали не съм си забравил нещо… отговарям отрицателно… той пита къде ми е личният телефон, аз му казвам, че говоря по него в момента, а той ми отвръща, че съм „тъп“ и в момента говоря по служебния си телефон. Започва спор, аз му отвръщам с цветущ епитет и му казвам, че служебния ми телефон е в ръката ми, а говоря по личния. Така около 3 минути спор по кой телефон говоря! Накрая разбирам от него, че съм си забравил портфейла (как е разбрал той и защо ми звъни ще се разбере по-натам). Съответно следват обаждания на още няколко човека да ми съобщят, че съм си забравил, забележете личния телефон и портфейла някъде в Търново или Варна?!? Това са майка ми, приятелката ми Инна, приятелката на брат ми Маги, близък приятел от Варна — Бафа, колегата ми Пепи, който ми пише на служебния телефон, че се обадил човек на другия колега Данчо и намерил личния ми телефон във Варна?!? Какво става? Откъде всичките тези хора знаят какво става? И защо има толкова различни версии? Започвам да се чудя какво наистина съм забравил и къде!?!
Правя обратен (добре, че не се бях качил на магистралата още) и газ към с. Ветренци. Пристигайки там осъзнавам, че вече е станало достатъчно късно и започва другият ми task от работа. Люско идва към колата носейки победоносно портфейла ми, но аз дори не го забелязвам и бягам към стаята му, за да се вържа към интернета понеже вече съм разбрал защо не е работил по-рано (за IT-тата — има филтрация на Layer 2 по MAC address). Успявам! Имам интернет, безкрайно доволен започвам работа по task-a (имайте предвид, че през цялото това време усещам огромно напрежение в стомаха и даже се потя). Работя усилено и се радвам, че ще успея, когато в един прекрасен миг „куцото“ решава, че не му е забавно — ТОКОВ УДАР. Интернетът в цялото село спира! F.ck, sh.t и т.н. Отново същата процедура, газ към колата с отворен лаптоп, вземам и Люско за компания и отивам в центъра на селото да хванем мобилен интернет. За щастие лаптопа и телефона са се заредили до към 20%. Свързвам се успешно и продължавам работа. Слънцето пече безмилостно, радиото от близкото затворено магазинче е „намалено до крайно дясно“ и Николина Чакърдъкова разцепва жегата, аз съм се свил на кравай в колата с лаптоп в скута и буквално не издържам на напрежението в стомаха, но не мога да мръдна и 20 м., защото интернетът ще загуби сигнал. Людмил се разцепва от смях гледайки жалкото ми същество. 🙂
Спазмите ми отшумяват, потта ми спира, привършвам работата… минали са около 2 часа прекарани в трагикомична агония… Май всичко е наред, казвам чао на Люско и паля в нов опит да достигна София, но „куцото“ има други планове.
Тъкмо съм излязъл от селото и усещам фатално пробождане в стомаха. Спирам моментално и бягам към храстите. В този момент започва да вали като из ведро! Само си представете ситуацията — аз съм по гол гъз в крайпътните храсти с 3 мокри кърпички в ръка и ме пере бруталния дъжд… единственото нещо, което мога да направя е да започна да се смея през сълзи на ситуацията, в която съм изпаднал… Смея се и с*ра… и дъждът ме вали…
Вече съм близо до Български извор и горе-долу съм разбрал как се е развила сагата със загубения ми портфейл и личния телефон. Люско се е паникьосал, че нямам документи и пари, обажда се на Бафа, който от своя страна разбира, че съм загубил личния телефон освен портфейла, защото Люско му казва, че не ми знае мобилния (той всъщност е звънял на личния, но съм бил с паднала батерия), Бафа звъни на майка и disaster recover-ито е задействано! Майка (в нервна криза, да не би да съм останел без гориво, сам, на пътя!) звъни на приятелката на брат ми — Маги, Маги звъни на моята приятелка Инна, Инна звъни на Владко… там някъде вече разваления телефон е доставил следната информация – аз съм си загубил портфейла и личния телефон във Варна или Търново. Владко пише във Viber група с бивши колеги дали някой не знае сегашния ми служебен, за щастие единия приятел (Иво) знае телефона на мой сегашен колега (Данчо)… дава го на Владко и той се обажда да иска служебния ми номер. Данчо обаче му дава личния ми номер (защото питайки друг колега за него, въпросният Цецо (не бившия колега, а сегашния) му дава моя личен, а не служебен телефон, защото си е мислил, че това ми е служебният телефон)! 😀 И така ситуацията е била следната — колегите ми мислят, че съм си загубил личния телефон и портфейла (с над 1000 лв. вътре) някъде из Търново, и случаен човек ги е намерил и звъни на Данчо! Колегите ми са възхитени какви добри хора има в България и как трябва да се отблагодаря на този „слОчаен“ човечец. 😀 😀
Те това е горе-долу…, а да и, ако някога ви се наложи да ходите по голяма нужда в Български извор не го правете във второто заведение посока София — няма седалка и по-важното тоалетна хартия! Иначе храната е вкусна. 😀
Все пак се прибрах успешно в София към 17-18 часа… в офиса… в тоалетната по-точно. 😀

III. Заключение
И да се опита човек не може да нагласи така събитията, които са се случили.