Размисли на Искрен от 2017 г. Искрен за първи път на театър. Постановката беше „Червената шапчица“, а вълкът го бяха направили наистина страшен с много автентично облекло и маска, сякаш на истински вълк. Искрен рева почти през цялото време. — Искрене, хареса ли ти театъра? — Не! — Защо? — Вълкът беше много страшен! — Ама той не е истински, това беше просто човек, облечен в костюм. — Не, беше вълк. Не и(с)кам повече там!
След няколко седмици… детско коледно парти, организирано от компанията, в която работя, за децата на служителите. Дядо Коледа раздава подаръци. Искрен отново изплашен и плаче неудържимо. На път към вкъщи: — Успокой се, Дядо Коледа не е страшен. Ето виж, нали раздава подаръци. — Да, но е страшен. — Да, но раздава подаръци. Мърмори си под носа докато върви: — Вълкът страшен, Дядо Коледа страшен, всички са страшни… — Искрене, в последния месец хич май не ти върви.
Искрен чува бебе да плаче. — Мамо, плаче бебето! — Да, знаеш ли защо плаче? — Защото иска мама! (Ох, колко мило го казва!) Искрен продължава: — Плаче, защото иска мама, иска мляко, иска вода, иска сок, иска бонбони, иска (шо)колад… — Мда, Искрене, не знам дали бебето иска тези неща или ти ги искаш…
— Искрене, имаш сопол. — Да, имам и още един, едно пате, но в носа е много тъмно и то не може да влезе.
Искрен е на гости на едно приятелче от кооператива, което си има котенце вкъщи. Видял го да яде котешка храна, гранули. — Мамо, а котето ядеше хапчета. Но не са гадни хапчетата, тези са много вкусни. — Ох, дано само не си опитвал и ти.
— Искрене, баба ще дойде днес вечерта да те види. — Да, и баба ще ме къпе. Няма ти да ме къпеш, тя ще къпе, защото къпе по-добре от теб. — Мхм, добре. Тогава те оставям при баба за следващата седмица.
Искрен на гости при баба си. — Аууу, Искрене, всичко си изяде, браво на теб! — Мда, а сега какво ще ми дадеш за награда? Кълна се, само на баба си ги говори такива.
Искрен при педиатъра си: — Мамо, защо всички хора влизат с обувките (в кабинета)?
Искрен става сутрин: — О, не. Пак ли има слънце? Искам скрие слънцето. — Искрене, няма как да скрием слънцето. — Искам.
— Искрене, не хвърляй пръстена!
— Не! Хвърлям!
— Защо?
— Аз хвърлям там, защото там хвърлям!
— Мамо, аз и(с)кам да ядам (ям)!
— Добре, какво ще ядем?
— Бобом (бонбон)!
— А! Навън е тъмно!
— Да, така е.
— Защо е тъмно?
— Защото е вечер и е почти време за лягане.
— Аз не и(с)кам нанам (спя).
— Казах почти! Още не е време.
— А вътре не е тъмно.
— Да.
— Защо?
— Защото има лампи.
— Защо?
— За да не е тъмно. (А-а-а-ах!)
— Аз хвърлям мама през прозореца!
— А, не, няма да ме хвърляш! Защо?
— Защото мама падне долу!
(Когато е ядосан, защото не му е позволено нещо.)
Прибираме се от вън.
— Искрене, първо в банята да измиеш ръцете!
— Не! Виж, не са мръсни! (и ми показва ръцете, да видя, че няма нищо по тях).
— Ама те микробите са невидими.
— Защо? (А-а-а-а! Не мога!)
Есен е. Навън вали дъжд. 10 часа вечерта. Прибираме се с колата от някъде (на гости сме били).
— Аз и(с)кам да карам джипче! (Още не се справя с членуването на думите.)
— Искренчо, вали, късно е. Къде ще го караш този джип?
— Не, искам! Аз и(с)кам тогава плувам!
— А, това по-може. Поне има достатъчно вода!
(Така и не го оставихме на дъжда навън.)
Искрен е ядосан след като съм му се скарала за нещо. Сядаме да ядем нещо:
— Не! Мама, няма да яде!
— Е, недей така де, и аз съм гладна като теб.
— Не може! НЕ! МО! ЖЕ! (Така накъсано се кара.)
— Вече наистина не знам какво да ти отговоря.
— ХМ! (Обръща се и обидено свива ръце пред главата си и се обляга на нещо на височината на главата му.)
Отново ядосан след като сме му направили забележка:
— Не! Аз искам пък! Ох, не може! Край!
(Това с края на края ме разби и се затворих в другата стая да се нахиля.)
Повечето деца вечер искат в леглото да спят с някоя плюшена играчка. Искрен – с ключа от колата, с някой кабел на зарядно, а напоследък с една вече неработеща мишка за лаптоп.
— Искрене, хайде да си лягаме!
— Не! Аз не и(с)кам нанам!
— Хайде де!
— Аз и(с)кам с ключ нанам! Аз и(с)кам с пата (фотоапарата) нанам.
(Даваме му и ключа, и фотоапарата, и мишката. Разбира се, заспи ли, му ги взимам, да не стане беля. Веднъж обаче забравих ключа и на сутринта малко лицето му беше надраскано).
Искрен е взел телефона на баба си (стара Нокиа с няколко цвята и физически копчета). Търси Youtube приложението:
— Мамо, не може! Няма го!
— Да, много е стар този телефон. Преди нямаше такива неща на телефоните.
(Проблемите на днешното поколение.)
Пътуваме с Искрен в метрото сутринта. Влакът спира рязко.
— Мамо, влакът пада! Не искам влака (да) падне!
(Следва неистов смях от пътуващите в същия вагон.)
Последни коментари