Пътуване на стоп и среща с местността Кара дере

от Петър | 15 август, 2015 | Екскурзии и почивка | 0 коментари

Днес наши гост автори са Лъчезар (брат ми) и Светлана (неговата приятелка).
От offnews ни изпревариха, публикувайки първото видео от пътешествието:

И втората част:

Ето и разказа им за пътешествието:

Здравей! 🙂

Чувствам се толкова вдъхновена, заредена и жива, че просто няма как да не споделя емоцията, която преживяхме и преживяваме.
Ние сме двама младежи на по 21 години. Казваме се Светлана и Лъчезар и съвсем наскоро направихме една голяма стъпка в живота си, за която ще ти споделя.
Откакто станахме студенти (а и преди този момент), животът ни бе изпълнен с много вълнуващи пътувания из страната. Основно използвахме любимото БДЖ и автобуси. Беше готино! Така у мен беше влязла една муха, която бръмчеше и жужеше с думите „Светлана, защо не пробвате на стоп? Сигурно ще е доста приключенско? Хайде де, не си стръхла, нали?”
И така тази муха ме стимулираше да си пожелая Лъчезар да се съгласи с идеята и да тръгнем нанякъде. За щастие той също имаше мухи в главата си, които си пообщуваха с моите и решихме да им се доверим.
Избрахме си точка, до която да стигнем, заредихме се с информация от стопаджии с голям опит, добавихме търпение, нужен багаж иии много позитивна енергия.
Пътуването започваше от София и трябваше до стигне до Кара дере. Едно невероятно райско кътче. Там е духът на свободата, онази, за която всички мечтаем. Там е красотата на българското Черноморие. Там можеш да се вдъхновиш и да твориш с голяма любов. Там хората са различни. Ако трябва да ги опиша с една дума, тя ще е „истински”. Там е духът на България.

Пътуването:
Вечерта преди да тръгнем с големите раници, двамата бяхме толкова развълнувани, че едва заспахме. А на сутринта станахме преди алармата да звънне. Идеята ни беше да тръгнем рано, за да хванем големия трафик, но не се случиха точно така нещата.
Към 11 и 30 бяхме на метростанция „Цариградско шосе” и изпитвахме първите си неуспехи. Пробвахме на различни места да стопираме. Оказа се, че за да имаме успех, трябва да сме наясно къде трябва да застанем, как трябва да изглеждаме, какво трябва да показваме и още много детайли. Другото нещо, което беше впечатляващо, си бяха знаците, които ни подаваха шофьорите (с още пътувания смятам, че ще успеем да ги научим).
Изгубихме час докато се адаптираме. Все пак става въпрос за нова ситуация, нова роля, която заемаш. Чувствахме се леко неуверени, чудехме се какво се случва, че не ни вземат. И така попаднахме на едни стопаджии от Полша, които ни просветлиха. Интересното беше, че нямаше и 10 минути от началото на стопа им и вече ги бяха взели. УАУ!
С Лъч си събрахме енергиите и си казахме, че и ние ще успеем и че този път е наш ред да ни вземат. Направихме си табелка „Пловдив”, с която привличахме вниманието на шофьорите. Имахме вече изградена стратегия как ще се случат нещата! Аз държах табелката, а Лъчезар беше вдигнал палец като истински стопаджия.

Няма да повярваш, нямаше и 10 минути и ни бяха спрели! Бяха две италианки, много готини, с които в последствие си обменихме координати.

Слязохме край Пловдив, само че много рано. Беше около 14 часа, а ние бяхме на най-голямото слънце и никой сякаш не ни забелязваше. (Определено си е важно мястото, от което стопираш.)
Постояхме си хубаво. След може би час вече ни беше спрял един младеж и ни закара до Стара Загора, а малко след като слязохме от колата му, ни спря един металяга с камион. Беше готино!
Общо имахме три качвания. Стопирането ни започна от 11:30 и приключи в 20:00, което е сравнително добре като за първи стоп. От град Бяла имахме ходене около 4 км до Кара дере.
Бяхме щастливи, че успяхме. Бяхме там, на онова мечтано място, преживели нови неща с предстоящи още. Не знаехме на какви хора ще попаднем, какво да очакваме и още хиляди неща. Единственото ни притеснение беше свързано със стигането до Кара дере преди да се е стъмнило. Все пак имахме да опъваме палатка и трябваше да си намерим местенце. Всичко се случваше изключително бързо, енергично. Забравих да споделя, че през целия ден почти не бяхме яли, бяхме развълнувани и адреналинът ни държеше здраво.

Усещането е невероятно, когато осъзнаваш, че си изминал стотици километри, за да видиш и усетиш нещо специфично и ново. Така и ние, с всяка стъпка из прашните ниви се вълнувахме все повече. Чувахме морето, виждахме разни цветни хора, дишахме свеж въздух. Тръпка си е.
Когато стъпихме на пясъка… Толкова много благодарност цареше в нас, красота, хармония и вътрешна наслада се лееха по лицата ни. Хората на дерето ни посрещнаха топло и приятелски без да ни познават. С Лъч нямахме много време за разглеждане и офлянкване, защото вече се свечеряваше и ставаше тъмно, а и двамата никога не бяхме опъвали палатка в пясъка до морето. Щеше да е забавно (и то си беше, де)!
До палатката ни дойдоха три момчета, които се оказаха наши съседи. Посрещнаха ни, приветстваха ни, дори ни помогнаха с осветление. Като цяло впечатлението ни от населяващите Кара дере е прекрасно. Хората там са различни – човечни, съхранили добротата, взаимопомощта и красотата си. Там хората са като едно голямо семейство. Имаш ли нужда от нещо, питаш и се намира от някой палаткуващ. Освен това можеш да си оставиш всичко в палатката и да тръгнеш на някъде и никой няма да ти пипне багажа. Ние три дена активно ходихме до града за дълги периоди от време и повярвай ми, намирахме „дома си” така както го бяхме оставили. Палаткуващите пазеха природата наоколо, събираха си боклуците, личеше си, че за тях има значение как ще заварят мястото като дойдат пак за пореден път. 🙂

През деня можеш да видиш съседите си по палатка по гол задник (или твоя собствен), а вечерно време – да представят изкуството си и се получава една красива симбиоза на енергии между хората там. Има много музиканти, художници, огнени изпълнители, актьори, природозащитници… Хора с богата душа и интересна история. Всеки е свободен да иде където си пожелае, да поговори с когото иска, да се включи в някоя дейност. „Свобода“ е думата, която описва Кара дере.
Мястото събира специални хора, а ако ти по някакъв начин усещаш поне мъничко от енергията на това вълшебно място, пътят е труден, но не и невъзможен.
През тези четири дни ни се случиха много неща, които е трудно да опиша.
Ще споделя като за финал, че срещнахме много мили и приятни хора, с които можахме да споделим ценни мигове. Например дядо Алекси, който е сляп човек, живеещ в старчески дом. Човек с голямо сърце и сила за живот.
На връщане от Кара дере пътувахме на стоп отново и благодарим на всички други мили хора, които срещнахме по пътя си. Те си знаят кои са.

А ние с Лъчезар разбрахме, че е много по-вълнуващо и вдъхновяващо да излезеш на пътя, защото усещаш истинската тръпка от пътешествието. Стопът в България е добре развит и за щастие можеш да срещнеш хора, с които едва ли някога би се срещнал. Има стопаджии с много по-голям опит в този вид пътувания и ще се радваме да чуете и тях, защото определено имат какво да споделят.
Пожелаваме ви да опитате, ако не сте, а за хората, които живеят със стопа, да продължават да откриват нови пътечки в живота си. А ние след ден потегляме отново на лов за приключения.

В момента Лъчезар и Светлана са студенти. Лъчезар учи скандинавистика в Софийския университет; Светлана учи психология във Великотърновския университет. През свободното си време работят, допринасят за некомерсиални проекти или пътешестват.

Изкачване на връх Ком

от Петър | 31 юли, 2015 | Екскурзии и почивка | 0 коментари

Отдавна трябваше да започнем категорията с екскурзиите и почивките. Толкова много посетени места през последните години, че направо ни хваща малко яд, че по-рано не сме създали този блог. Както и да е, ще се опитаме да наваксаме пропуснатото.

Типично в наш стил решенията ни за екскурзия или почивка идват импулсивно и се организират бързо (ярък пример е екскурзията ни до Берлин, която беше организирана за 40 минути – самолети, хотел, места за посещаване), така че и изкачването ни до връх Ком беше доста импулсивно.
Стигнахме до х. Ком, а оттам за точно 1 час и половина до самия връх (без почивки, но и без бързане). Денят беше повече от горещ — 35-36°C и това беше една от причината този път да не вземем Искрен с нас използвайки планинската раница. В последствие видяхме, че горе температурата беше около 22 градуса, така че в следващи такива екскурзии задължително ще е с нас.

Пътят от Берковица до хижа Ком се вие в продължение на 13 километра. Средната скорост  с кола е около 35-40 км/ч. поради тесния път, завоите и голямото изкачване. Както повечето такива пътища и този беше еднопосочен (една лента), така че наистина трябва да се внимава при разминаването на колите.

Пътят малко след новата хижа Ком изглежда така:

Първата част от прехода е по-трудна, защото денивелацията е по-сериозна, но за сметка на това е по-хладно, защото дърветата пазят много добра сянка за всички преминаващи туристи.
Приближавайки края на стръмната част се открива прекрасна гледка към Берковица, язовир Огоста и Монтана:

Изкачвайки стръмната част се насочваме към втория участък, който е по-полегат, без дървета. Има пътеки към по-ниските върхове от връх Ком:

Открива се прекрасна гледна поглеждайки в ляво на вече равния път:

Финалната част от изкачването се състои в по-стръмен терен. Нищо сериозно, особено като се има предвид факта, че духаше прохладен ветрец:

От самия връх се вижда прекрасна гледка във всички посоки:На връх Ком се намира паметник на Иван Вазов и също оттук започва най-известния пешеходен туристически маршрут „Ком — Емине“.
Докато се изкачвахме нагоре покрай нас прелетя един пич, който явно беше маратонец (така наречените планински бързоходци) трениращ усилено за време. Тъкмо като се качихме и го засякохме как пак прелита, но този път надолу.
Заради дразнещите летящи мравки и насекоми, както и заради шумна пенсионерска компания (носеха сума ти раници, в една от които се съдържаше най-важното за оцеляване в планински условия — бонбони „лукчета“), останахме само 10 минути, след което се спуснахме за 1 и десет минути до долу.
Точно преди старата хижа Ком попаднахме отново на прекрасната полянка с боровинки. Изкушението беше прекалено голямо и затова отделихме още близо един час в брането им:За този един час събрахме приблизително 250 гр. боровинки. 🙂

И при двете хижи има достатъчно места човек да си опъне краката и просто да се разтовари. Ако не го мързи може и да се качи нагоре към връх Ком и да се позиционира малко извън основната пътека, по която минават туристите. Въздухът е прекрасен, както и природата.
Тъй като изкачването е сравнително лесно предложението ми е някой път да отскочите за ден до връх Ком.