Привързано родителство

В английската версия на Уикипедия има статия със заглавието Attachment parenting. Цялата идея около „привързаното родителство“ е, че децата се чувстват много по-добре физически и най-вече психически когато имат по-близък контакт с родителите си ежедневно.

И не, не е вярно, че детето ще бъде разглезено по някакъв начин или ще е „мамино синче“ като порасне малко. Тук става въпрос за нормални човешки взаимоотношения, които ще съградят една прекрасна връзка между детето и родителя, както и ще възпитат определени ценности у детето, които то другаде няма да намери.

Въпросната тема рядко се обсъжда в България, както и в други държави, а не бива да се пренебрегва.

Нека вземем няколко примера от ежедневието на голяма част от днешните тинейджъри. Много от тях нямат елементарно усещане за нормални човешки взаимоотношения на публични места като градски транспорт, паркове и т.н. Това от своя страна, поне отчасти, се дължи на факта, че повечето родители смятат за единствено нужно да дават пари, но не и да обръщат внимание на своите деца. Всъщност това поведение се наблюдава още от ранна детска възраст и не е изненадващо, че има деца, които оказват ненужно насилие върху връстниците си, нямат добро поведение дори към самите себе си, а въобще да не говорим, че въпросните деца е малко вероятно да уважават по някакъв начин родителите си или да имат нормални човешки взаимоотношения с тях.

Така че колкото повече се мисли на време и се действа на време, толкова по-малко проблеми ще има, както за децата, така и за родителите, а и за всички останали хора. Гледайки само от материалната страна на нещата, се случва това, което в момента виждаме около нас.

Често се усещам, че с по-висок приоритет е телефонът ми с Интернет пред сина ми, затова и реших да променя това, за да не изпадам в същата ситуация, както много други хора са изпадали, чудейки се защо детето им има такова отношение.

Пътуване в самолет с малко дете

Подготвяйки се за пътуване в Прага се оказа, че има няколко неща, които трябваше да се вземат предвид, тъй като вървим комплект с Искрен:

  1. Какви условията за престой на дете в хотел;
  2. Какво можем да вземем и какво не можем в самолет;

Разбрахме че не трябва да се плаща нищо допълнително за деца до 2 годишна възраст и като цяло осигуряват детско легълце в стаята.

Проблемът беше със самолета, тъй като от Bulgaria Air и както се оказа и другите авиокомпании пишат общи неща в нашия случай:

Превозът на бебешки колички  се извършва безплатно, но те следва  задължително да се предават и получават непосредствено при качване/слизане на/от самолета.

* Авиокомпанията не носи отговорност за щети в резултат на транспортиране по багажните ленти, в случай, че количката не е предадена/получена на/от самолета.

Специално се обадихме, за да питаме как стои въпросът с колички, които се състоят от две части и има ли някакви други ограничения. Не успяхме да получим конкретна информация по този въпрос затова решихме директно да проверим на летището непосредствено преди полета.

Служителката на гишето беше така любезна да ни уведоми, че няма ограничение за броя на частите на количката. От обслужващия персонал са длъжни на всяка една част да залепят лепенка за багаж, а другата част от цялата лепенка да я предоставят на родителите. Това става на гишето за предаване на багажа, който ще бъде качен в самолета. Разликата по отношение на количката е, че тя остава при родителите, после тя трябва да мине през скенерите за проверка на багажа (ръчния такъв). Количката може да се използва през цялото време преди полета и непосредствено преди влизането в самолета количката се сгъва и се предава на обслужващия персонал, който има грижата да качи количката на самолета.

През цялото време на проверките и настаняването в самолета всички родители с деца са с приоритет пред останалите пътници и поради тази причина всички служители в летището упътват родителите да минават първи.

По време на самото настаняване в самолета се дава допълнителен колан, който се закача към колана на родителя, който държи бебето/детето.

След кацането на самолета отново се предполага, че трябва родителите с детето да минат първи и първи да им се даде обратно детската количка.

 

Нашето усещане през цялото това време беше много приятно, тъй като действително голяма част от хората ни направиха път и персонала своевременно ни оказваше съдействие.

Отворени към нови възможности

Срещата с нови хора и места е едно от нещата, които изключително много ценим с Цвети, защото наистина ни носят нови емоции, нови гледни точки. Всъщност смятаме, че тези събития са в пъти по-ценни, от която и да е материална придобивка.

Какво имам предвид? Да вземем за пример две неслучайни ситуации: едната, в която човек решава, че ще изкара 10 лв. за един час, извършвайки някаква дейност, която умее. Другата, в която за същия един час този човек е решил, че ще посвети времето си на нещо ново, с което до момента не се е занимавал; ново място, което е решил да посети; нови хора, с които да общува.

Шансът при втория вариант да има трайно подобрение на живота на въпросния човек е доста голям. Новите преживявания могат да дадат много сериозен тласък за следващи действия.

Така че, ако има нещо, което смятате, че носи стойност и желаете да го споделите, ние сме отворени за разговори/дискусии, както чрез коментари към тази публикация, така и чрез формата за контакти, която се намира в страницата „За нас“. 🙂

Златното ни правило

Преди няколко години взехме решение, че поне една десета от това, което получаваме всеки месец ще го даряваме за различни некомерсиални каузи и проекти. Същото се стремим да правим по отношение на времето, с което разполагаме.

Така се научихме да ценим още повече това, което изкарваме, както и да ценим вложената енергия от страна на хората, които се занимават с различни интересни проекти.

Ето и няколко сайта, в които могат да се намерят такъв род проекти:
zabulgaria.org

indiegogo.com

kickstarter.com

Взаимното уважение и умението да се казва думичката „благодаря“

Честно казано дълго време се чудех как да започна тази публикация. От една страна уважението е нещо основно в човешките взаимоотношения, а от друга страна повечето хора са сметнали за прието, че когато някой по някакъв начин им е помогнал, то не е нужно да се изказва благодарност (или рядко се изразява), за да не се покаже слабост или пък да се получи неловка ситуация, в която отсрещната страна да се чуди как да реагира.

Установих, че чувството за благодарност при много хора е част от тях. Този тип хора наистина изпитват удовлетворение и приповдигнато настроение, която благодарят. Друг тип хора с хората, които машинално казват думата „благодаря“. Те не изпитват истински радост от това действие, но са възпитани да благодарят. Третият тип, разбира се, са хората, на които им е абсолютно чуждо какво представлява благодарността.

Съпоставяйки поведението на хората от няколко различни националности ми прави впечатление, че въпреки песимистичното ни отношение и поведение, има много българи, които действително са се научили как да уважават хората около тях изразявайки благодарност.

От това поведение на изразяване на взаимно уважение следват все положителни неща – укрепват взаимоотношенията между събеседниците; енергията се съсредоточава в положителна посока, а не обратното; шансът някой да реагира по същия начин, с благодарност, се повишава.

Така че вместо да се мръщим и недоволстваме, нека да се опитаме по-често да казваме „благодаря“. Може и да бъдем приятно изненадани!

Защо не гледаме телевизия

Да, колкото и странно да звучи, с Цвети не гледаме телевизия. През годините установихме, че телевизията единствено ни залива предимно с безполезна информация — кой, какво, кога правил; реклами и др. Докато гледахме телевизия (най-често по време на ядене, но и след това), си бяхме създали много лош навик да гледаме предавания, които просто се въртят и запълват времето ни без да ни носят стойност (в повечето случаи).

Решихме малко да променим гледната си точка. В новото жилище, в което се преместихме, не си купихме телевизор. Започнахме да запълваме времето си с други много по-стойностни за нас неща. Седейки на масата, дискутираме решения, които трябва да се вземат в семейството. Остана ни време да се свързваме с повече хора и да завързваме изключително полезни дискусии. Освен това пренасочихме свободните си ресурси към занимания с некомерсиални проекти. Така хем работим за общото благо, хем имаме личностно удовлетворение от направеното.

Замислихме се, че каквото искаме да гледаме, можем много лесно да си го свалим или директно да го гледаме онлайн през интернет, без реклами. Отделно в процеса на промяната разбрахме, че най-важните неща ги разбираме от други хора около нас и по този начин естествено се отсява плявата от зърното. Разшириха ни се интересите в много други сфери, до които не се бяхме докосвали, а за някои въобще и не знаехме, че съществуват.

В заключение мога да кажа, че се чувстваме по-спокойни и не се разсейваме с излишни неща; искаме да живеем нашия живот, а не на някой друг.

Моята история за раждането на малкия Искрен

iskren_at_home

Както и да започна разказа за появата на сина ни Искрен на бял свят, ще бъде банално. Събитията около раждането на едно малко човече без съмнение предизвикват появата на сълзи в очите на всяка майка. Емоцията е толкова силна, че няма думи на света, които да могат да я опишат. И без повече излияния нека да започнем със същността на тази публикация.

На първо място една кратка ретроспекция: Като цяло самата бременност протече съвсем нормално, без каквито и да било усложнения и тревоги. Дори голяма част от типичните симптоми на бременността, като гадене, повръщане, болки в гърба и киселини, при мен не присъстваха. Ходех и на работа до началото на 45-те дни преди термина. А той трябваше да е на 2 юни 2014 г. Аз имах обаче вътрешното усещане, че събитието ще се състои доста по-рано. И се оказах права…

Към края на осмия месец от бременността, след дълго проучване, се спряхме на раждане с избор на екип в „Майчин дом“, като основното действащо лице щеше да бъде проф. Асен Николов, началник на родилното отделение. Причината за този избор се състоеше най-вече във факта, че това е болница, тясно специализирана в сферата на проблемните и рискови бременности, а оттам и наличието на сигурност, че ако нещо се обърка по време на самото раждане, както майката, така и бебето ще са в добри ръце.

Какво се случи в действителност:

 

Раждането

Бях бременна вече в 38 седмица и разбира се тръпнех от вълнение кога ще се случи събитието. Бях се спряла на естествено раждане и умът ми не искаше по никакъв начин да приеме други варианти. Понеже бременността беше преминала по възможно най-лекия начин, аз бях сигурна, че и раждането ще протече така, без усложнения. Докато четях и слушах истории за разни усложнения по време на самото раждане на други жени и наложило се секцио, си мислех: „На мен това няма как да ми се случи“. И може би именно, за да разбера какво означава мотото „Никога не казвай никога!“, нещата отидоха в съвсем друга посока. Терминът ми беше на 2 юни 2014 г. Оказа се обаче, че между 20 и 22 май постепенно се ми изтичали околоплодните води, без аз да забележа, тъй като сметнах това за някакво друго течение и съответно за нещо нормално. Разбрах чак след като отидох на консултация в медицинския център, където проследяваха бременността ми. На следващия ден постъпих в болницата. След първоначалното хокане защо не съм дошла по-рано при положение, че съм с изтекли води (Ха! Та аз дори не знаех до вчера, че водите ми са изтекли), ме приeха. Имах много малко разкритие – 1.5 см. и много слаби контракции. Решиха да ми включат система окситоцин за предизвикване на раждането. По този начин обикновено се засилват контракциите, а оттам и разширението на матката се ускорява. Оставиха ме сама в една от родилните зали да си се гърча от болка докато получа разширение, като идваха от време на време да проверят какво се случва.

Съвет: ако сте решили да раждате в държавна болница, трябва да бъдете психически подготвени, че ще идват да ви посещават разни студенти, каращи упражненията си в момента, и ще ви разглеждат като музеен експонат.

Болките от контракциите се засилваха страшно много. Знаех, че ще боли, но не подозирах, че ще е чак толкова непоносимо. Стоях прикована за монитора в продължение на седем часа, а промяна нямаше. Разширението си беше все още 1.5 см. Не знаех къде се намирам, какво се случва, казват, че по време на контракциите жената изпада в някаква форма на безсъзнание, за да може да се справи с болката. Въпреки всичко си спомням, че продължавах да настоявам да ме изчакат, за да видим какво ще стане. Накрая тоновете на бебето паднаха (именно поради окситоцина) и лекарят каза, че единствената оставаща ни възможност е да извадят бебето чрез секцио. Не мога с думи да опиша как се чувствах. Целият ми план за безболезнено и естествено раждане отиде по дяволите. Усещах, че още преди да се е родило детето ми, не правя най-доброто за него. Това беше тогава. Сега съм щастлива, че и двамата сме живи и здрави, защото това именно е най-важното. Операцията протече нормално, без усложнения, всичко продължи 40 минути без никаква болка, а аз бях в съзнание през цялото време. Чух първото изплакване на Искрен, видях го за малко (не повече от 1 минута), дадоха ми да го целуна и го изнесоха от стаята. Слава богу всичко беше наред с него – 2850 гр. и 49 см.

 

Възстановяването

Първата нощ прекарах в реанимацията, както си е нормално за след операция и разбира се не можех да видя детето си. Не можех и да се движа в продължение на няколко часа. На следващия ден, след като успях да стана и да се раздвижа, ме настаниха на 12 етаж, където щях да прекарам следващите няколко дни. Изрично исках да съм именно там, за да може бебето да си е с мен, в моята стая през цялото време. Там обаче ми казаха, че предпочитали да го задържат при тях още една вечер, за да мога да се възстановя след секциото. Предполагаше се, че движенията са много трудни, а болката след операцията е силна. Аз обаче не чувствах никаква болка. Единственото, което исках, беше да си взема детето при себе си. Казах си, че поне това няма как да ми отнемат. И не сбърках. След голямо настояване от моя страна и от страна на Петър, си взехме Искрен още тази сутрин след като ме бяха преместили. Не мога да опиша какво изпитвах в този момент. Не ме интересуваше нито болката, нито трудността в движенията. А и се оказа, че възстановяването ми протече многократно по-бързо когато детето си беше при мен и нямаше кой друг да ми помага, аз трябваше да ставам от леглото и да се грижа за него. Още когато взех Искрен, се сблъсках с отвратителното отношение на акушерките и педиатрите в болницата: „Добре, сега ти даваме бебето, но ако имаш нужда от помощ за нещо после, да знаеш, че няма да го вземем обратно и няма кой да ти помогне.“ Останах без думи, но това не беше единственото неприятно преживяване. Стаите бяха ужасни, нямат нищо общо с това, което е поместено на сайта на „Майчин дом“. Голяма мизерия, за която плащаш по 43 лева на вечер, независимо, че си здравно осигурен. По думите на майка ми, която е раждала там преди повече от 23 години, единственото променено нещо са сменената дограма, телевизорът и леко освежената баня. И това е.

Стая 12 етаж Майчин дом

CAM00262

CAM00261

Стая 12 етаж Майчин дон

CAM00260

CAM00265

CAM00264

Раждането беше в петък, а след него следваха събота и неделя. И двата дни не дойде никой да провери как сме, да ни прегледа и да види бебетата. Оказва се, че през почивните дни не се осъществява никаква визитация от завеждащи лекари и педиатри, защото просто няма такива по това време. Идваха единствено да сменят памперсите на бебетата и да ги изкъпят.

 

Отношението

Когато си в държавно лечебно заведение няма как да очакваш кой знае какво отношение, но аз лично се надявах на поне малко повече човечност. Ставаше въпрос за следното:

Докато им сменяха памперсите на бебета, реших да ида да погледна как става, тъй като никога до сега не бях сменяла памперси. Отговора на акушерката беше: „Е, че какво толкова сложно има – сваляш мръсния памперс, чистиш дупето и слагаш чистия памперс“. Същевременно с това бях решила каквото и да става, да кърмя Искрен изцяло и да не му се дава адаптирано мляко. Нямаха консултанти по кърмене, както ми бяха казали по-рано, които да помогнат на младите майки. Когато отидох при стаята на акушерките да попитам дали правя всичко както трябва, отговорът им беше: „Ама как може да не знаеш как се кърми, сигурно това ти е първото бебе.“ Логично, иначе нямаше да идвам да ги моля за помощ. Или пък когато трябваше да им подаваме бебетата да ги къпят, ни даваха зор по-бързо да ги слагаме на кушетките, независимо, че знаеха в началото неспособността ни да се движим по-експедитивно поради скорошното раждане. Освен това на втория ден превръзката ми се беше разлепила и беше на път да падне. Принципно, за да ти сменят превръзката, е необходимо дадената родилка да си е купила предварително нови превръзки за раната (препоръчително водоустойчиви, за да може да се къпе спокойно) и акушерките да я сменят на третия ден след операцията. Въпреки моите настоявания, на мен отказаха да ми я сменят по-рано и си стоях с полуразлепената превръзка. Когато отидох на следващия трети ден, отново ми отказаха да я сменят, защото, ако раждането е било след 12 ч. на обяд, за първи ден се считал следващия. В този момент аз просто нямах какво да им отвърна и с Петър вече обмисляхме как сами да сменим превръзката ми. Не знаех наистина дали да се смея или да плача. Но истината е, че в такава ситуация е по-добре човек да приема нещата с насмешка, отколкото да се паникьосва. След като дойде следващата смяна на работа, хората се оказаха малко по-човечни и ми смениха превръзката.

 

Посещения от близки

Официално посещенията се провеждат между 16 и 18 часа всеки ден. Обаче като се има предвид работното време на повечето хора, е просто невъзможно да се класираш за този час. Официално също така е забранено влизането на външни лица по стаите. Но само официално. Нямаше особени проблеми да има някой близък в стаята почти през цялото време, въпреки изпадането в конфликти на няколко пъти с персонала. Не може да не обръщат по цял ден и цяла нощ никакво внимание на родилките, а и да забраняват посещенията. Дори и доводите им за внасянето на бактерии отвън не бяха основателни, като се има предвид факта, че ни смениха чаршафите чак на петия ден от престоя в болницата. А и не осигуряваха никакво стерилно облекло за родилките, а само за бебетата.

 

Храната

Не разчитайте на храната от болницата. Най-добре е да се помолят близките и приятелите да ви донесат неща за хапване, тъй като храната в болницата е ужасна и почти никой не се възползва от нея. Именно затова и не носят храна по стаите, а бият звънец, когато стане време за ядене и всеки, който реши, може да иде и да закусва/обядва/вечеря. Но наистина не препоръчвам този вариант.

 

Общо разходи по самото раждане

Избор на екип, независимо дали раждането е естествено или секцио – 860 лв.
Престой в болницата – 43 лв. на вечер, общо 5 вечери (престоя една нощ в реанимация не се заплаща)
Пари за храна, консумативи и почерпка – 175 лв.

 

Списък на неща, които да си сложите в багажа за болницата:

  1. Поне 3-4 нощници
  2. Дамски превръзки 1 пакет
  3. Минерална вода
  4. Тоалетни принадлежности (по стаите няма нито сапун, нито тоалетна хартия)
  5. Водоустойчиви превръзки в случай на секцио
  6. Подложки за гърди по време на кърмене (задължително)
  7. Помпа за кърма
  8. Чаша, вилица, лъжица, нож
  9. Чехли
  10. Термометър
  11. Памперси и мокри кърпички за бебето (при смяна на памперси се използват именно собствени)
  12. Сухи носни кърпички
  13. Тоалетна хартия

Дори и нещо да бъде забравено или да се нуждаете допълнително от него, могат да ви го донесат близките по-късно. За бебето няма нужда от нищо повече, тъй като в болницата им осигуряват дрехите. Те обаче са предимно в един размер – най-големия за новородено – и често дрехите са доста по-големи от бебетата. Това понякога за тях самите е доста неудобно за съжаление и ги кара да недоволстват.

 

Вместо заключение

Смятам, че всеки може да си направи изводите от  публикацията и да прецени какво да предприеме. Замислих се защо все пак аз самата реших да раждам именно в Майчин дом, въпреки опитите на мои познати и приятели да ме разубедят (от тях обаче не получих никакви конкретни доводи защо да не бъде Майчин дом). Истината е, че избрах Майчин дом заради опитните лекари и специалистите, които да могат да вземат правилното решение в правилния момент. От тази гледна точка не сбърках. Хората си бяха свършили много добре работата. Получих това, което поисках. От там нататък горчивината от отношението към мен и детето ми със сигурност ще ме накара следващия път да избера друго място и друг екип. А и ако нещата не се бяха случили именно така, тази публикация нямаше да я има и нямаше да помогне да други хора, на които им предстои да изпаднат в подобна ситуация скоро. А аз искрено се надявам да помогне.