Въпреки че пълното гладуване може драстично да увеличи нивата на хормона на стреса, кортизол и да ги удвои в рамките само на 5 дни, диетата сама по себе си не може да го направи. Има обаче един начин, по който стресът и затлъстяването могат да се превърнат в порочен кръг: стигмата около теглото.
При хиляди хора, проследявани в продължение на 4 години тези, които съобщават за случаи на дискриминация, имали над 2 пъти по-голяма вероятност да затлъстеят. А тези, които вече били със затлъстяване, имали над 3 пъти по-голяма вероятност да си останат така, в сравнение с тези, които били със същото тегло, но не са преживявали случаи на дискриминация. Това може и да се дължи на прекомерно хранене заради стреса от едната страна на уравнението на калорийния баланс или на нежеланието за движение заради стигмата от другата страна на уравнението.
Затлъстелите хора с по-чести случаи на стигма, свързана с теглото, съобщават за по-често избягване на движението на публични места, защото се чувстват осъждани и засрамени. Тези страхове, свързани с това, че са „прекалено дебели, за да тренират“, може би са добре обосновани. Силните предразсъдъци срещу мазнините са документирани както при фитнес професионалисти, така и при обикновени хора, които посещават редовно фитнеса, което може да означава неблагоприятна среда във фитнес центровете и здравословните клубове.
Независимо коя страна от калорийното уравнение е по-голяма, тези, които преминават през стигмата на теглото, може и да страдат от здравословни проблеми, които са независими от наднорменото тегло. Хората, подложени на предубеждения заради теглото си, имат по-високи нива на депресия, възпаление и оксидативен стрес, както и по-кратък живот. Две проучвания, проследяващи почти 20 000 души установява около 50% увеличение на риска от смърт сред хората, които съобщават за по-голяма ежедневна дискриминация. Дискриминацията относно теглото може да съкрати продължителността на живота на един човек. Въпреки тези опасности, някои учени подкрепят идеята за още по-голяма дискриминация.
Президентът Емеритус на престижния център Хастингс позорно застъпи идеята за „един вид лека стигматизация“ с употребата на социален натиск, който да накара хората да отслабнат без да се прибягва до ясна дискриминация. В крайна сметка, твърди той, какви други мерки имат способността да се справят с убедителната сила на милиардите долари, похарчени за реклама всяка година от индустриите за храни и напитки? Това подейства при цигарите. Той си спомня своята собствена битка с пристрастяването: „Силата на това да ти се присмиват и да те оборват в обществото беше толкова убедителна за мен, за да спра да пуша, колкото и заплахата за здравето ми.“ Кампанията за общественото здраве, чиято цел е да стигматизира цигарите, превърна „това, което се смяташе просто за лош навик, в осъдително поведение.“
Когато са изпробвани такива кампании, те са посрещани винаги с ожесточено противоборство. Кампанията на Джорджия Strong4Life с билбордове на навъсени затлъстели деца и надписи, като този: „Предупреждение: дебелите деца може и да не надживеят родителите си“ или „Трудно е да си малко момиче, когато всъщност не си малка.“ Спонсорите на кампанията защитават рекламите като опит да пречупят отказа в една държава с едни от най-високите нива на затлъстяване при децата. Оправдано е, обаче, само ако действа.
Изследователи от Йейл установили, че когато жени с нормално тегло получат купичка бонбони M&M’s, желирани бонбони и чипс, с които да похапнат, след като са гледали видеа със стигматизиране на тромави, шумни, мързеливи типове хора, на които им се подиграват заради теглото, те изяждат същото количество сладко в сравнение с гледането на неутрални материали, като например реклами за застраховки. Но когато жени с наднормено тегло гледат същите тези видеа, те приемат три пъти повече калории, след като са гледали сцените със стигматизиране на теглото. Изследователите стигат до заключение, че „това пряко оборва идеята, че натискът за отслабване под формата на стигма ще има положителен, мотивиращ ефект върху хората с наднормено тегло.“ С други думи, може да влоши нещата. Поставянето на етикета „твърде дебели“ в детството е свързан с по-висок риск от затлъстяване в сравнение с деца със същото тегло, на които това никога не им е казвано. Но означава ли това, че трябва просто да игнорираме слона в стаята? Очевидно много лекари мислят така.
Също както се оказва, че ветеринарните лекари не желаят да казват на хората, че домашните им любимци са затлъстели, по-малко от 1/4 от родителите на затлъстели деца признават, че педиатрите са им казали за положението с теглото на детето им. Човек би си помислил, че това все пак е очевидно, но едно запитване от Галъп установява, че родителите изглежда „имат невероятно лоша преценка за теглото на детето си.“ По подобен начин, процентът възрастни, които описват себе си с наднормено тегло, е останал непроменен през последните няколко десетилетия, въпреки рязко нарастващото затлъстяване. Галъп стига до заключението, че всичко това помага „да се види картинката на масовата измама в САЩ относно нарастващите проценти на затлъстяването.“
Смятам, че пациентите имат правото да се информират. Тези, на които са им казали, че са с наднормено тегло, имат около 4 пъти по-голяма вероятност да се опитат да отслабнат и около два пъти по-голяма вероятност да успеят.
Също както лекарите пушачи е по-малко вероятно да съветват своите пушачи пациенти да спрат, лекарите с наднормено тегло е по-малко вероятно да повдигнат въпроса за отслабването или дори да документират наличието на затлъстяване в картона.
По ирония на съдбата, пациентите с наднормено тегло вярват на съветите за диета от лекарите с наднормено тегло повече, в сравнение със съветите от лекари с нормално тегло. За съжаление, личните лекари изглежда не могат да предложат много по отношение на по-специфични препоръки. По-малко от половината попитани казват, че дават на пациентите си специфични съвети. Думите „внимавайте с какво се храните“ е малко вероятно да помогнат, но много лекари не достигат дори дотам. Повечето казват, че биха отделили повече време да работят с пациентите си върху теглото им, само ако времето им е „възнаградено подобаващо“. Може би можем да предложим бонус, за да се въздържаме от обвинения към жертвата. Една двойка коментатори пишат в отговор на кампанията за стигмата: „Ако присмиването намаляваше затлъстяването, няма да има никакви дебели хора.“
Искам да завърша тази поредица върху стигмата за теглото с шокиращи открития на едно проучване, което смятам, че най-добре показва колко е трудно да се живее в дебело тяло. Ако това не създаде съчувствие сред колегите ми лекари, не знам какво друго ще го направи. Изследователи говорили с мъже и жени, които отслабнали с над 45 кг и ги задържали, за да разберат какво се случва с тях след като лично са преживели какво е да имаш тежко затлъстяване и след това да отслабнеш средно с по 57 кг. 47 души били интервюирани.
Те били помолени да се върнат във времето, в което да били по-тежки и да изберат: „Ако някой ви предложи няколко милиона долара, за да останете с тежко затлъстяване завинаги, бихте ли избрали парите? Или бихте избрали да имате нормално тегло, независимо от всичко?“ Опция 1 била: „Щях да откажа парите и да имам нормално тегло. Нямаше да се колебая, за да реша.“ Опция 2 била: „Вероятно щях да избера нормално тегло. Но вероятността от това да имам толкова много пари би ме накарала да се замисля.“ Опция 3: „Исках да имам нормално тегло, но наистина парите ще ми дойдат добре. Ако имах възможност да стана мултимилионер, мисля, че ще мога да живея със затлъстяване.“ 1 от 47 се замислил, но останалите 46 скочили веднага на опция 1. Никой не избрал опция 3. Всички те казали, че ще се откажат от това да станат мултимилионери, за да имат нормално тегло.
Ако това ви шокира, затегнете коланите. След това участниците били попитани как сравняват затлъстяването с други увреждания. Обикновено, когато накарате някой да избере между това да живее със собствения си проблем или да го смени с друг, има силна наклонност да остане с неговия си проблем. Например, въпреки че повечето хора биха предпочели да са глухи, отколкото слепи, повечето слепи хора предпочитат да си останат слепи, вместо да виждат, без да могат да чуват. Те вече знаят как да се справят със собственото си увреждане и затова имат чувство за безопасност в това, което познават. Точно обратното обаче се случило, когато бившите затлъстели били попитани.
Всеки един от запитаните 47 казал, че по-скоро предпочита да бъде глух през остатъка от живота си, отколкото затлъстял. Всеки един казал, че предпочита да има трудности с четенето, да бъде диабетик, да има много лошо акне или сърдечно заболяване отколкото затлъстяване. Над 90% казали, че предпочитат да им ампутират единия крак, и около 9 от 10 казали, че предпочитат да са слепи до края на живота си, отколкото затлъстели. Затлъстяването изглежда единственото увреждане, от което почти всеки би искал да се отърве, без значение каква цена ще плати. Цитирам един участник в проучването: „Ако си сляп, хората искат да ти помогнат. Никой не иска да ти помогне, ако си дебел.“
Източник: https://nutritionfacts.org/video/the-impacts-of-weight-bias-in-health-care/
Превод, корекция и обработка: Цветомира Енчева и Петър Енчев
Последни коментари